И влезе тя през мъничка ключалка,
къде да седне, тихичко обмисли,
тогава в ярък пламък на запалка,
тя хилядите спомени прелисти.

Разгръщаше ги като вехта, стара книга,
изплъзващи се - първи, после втори.
И като в захват на пареща верига,
душеше се, че с него тежкото си дело
трябва повтори!

Във зимна вечер, след дълъг ден,
завръща се във вкъщи той,
сред спомени красиви като мек сатен,
надяваше се да намери капчица покой.

Съблече тежкото, измачкано палто,
пропито с дъх на хиляди неволи.
И заради отиващият си със лекота живот,
той мъката във хилядите спомени разголи.

А гостенката страдаше за таз умираща съдба,
но трябваше сега тя делото си да изпълни,
изпращаше един подир друг спомените му с тъга,
и за всеки ден убит, сърцето ѝ с катран се пълни.

Виновна ли тя беше в онзи влюбен ден,
а само искаше в живота му да влее красота,
но той сега разбираше, че бе пленен,
когато с огорчение разбра, че името ѝ беше самота.

Хубав стих! Поздрави.

Виновна ли тя беше в онзи влюбен ден,
а само искаше в живота му да влее красота,
но той сега разбираше, че бе пленен,
когато с огорчение разбра, че името ѝ беше самота.

Много хубаво , макар че самотата често е тъга, но оцветена и обозрима!

Така е, съгласен.